Мечтата, която никой не можеше да ми отнеме
През 2002 година написах писмо, с което исках да представя на NOVA TV своя идея за авторско телевизионно предаване.
Мечтаех за предаване, което да разказва за доброто. За стойностните хора, за красотата на България, за проблемите на обществото и за бъдещето на нашите деца.
Вярвах, че медиите имат огромна сила. Че могат не само да информират, но и да променят нагласи, да обединяват хората и да дават надежда.
Едно от най-силните ми послания в писмото беше:
„ДА ЗАДЪРЖИМ ДЕЦАТА СИ ТУК.“
Тогава вече бях създала ВАМО. Бях майка на две деца и имах голямото желание да изградя своя път в журналистиката и документалното кино.
Не исках идеята ми да остане само върху лист хартия.
Качих се на автобуса от Благоевград за София и отидох лично до телевизията. Вярвах, че ако внеса предложението си, ако някой го прочете, може би ще получа възможност да го осъществя.
Една жена ми обясни, че нещата не стават така. Че телевизията има програмна схема, по която работи.
Не получих шанса, за който бях тръгнала.
Качих се на автобуса обратно за Благоевград.
Но тогава си казах нещо, което остана с мен през годините:
„Никой не може да ми отнеме мечтата, която стои в сърцето ми.“
И продължих.
Тогава още не знаех колко километра ще трябва да извървя, за да превърна тази мечта в работа.
Преди всеки филм имаше дълъг път
Днес зрителят вижда готовия филм — красивите пейзажи, старите къщи, традициите, занаятите и хората, които разказват своите истории.
Но малцина знаят как започваха нашите филми.
В първите години често нямахме средства дори да пътуваме с автомобил.
Качвах се на автобуса и тръгвах към поредното населено място.
Първо отивах в общината. Разказвах защо е важно да съхраним историята на това място, неговите традиции, природното му богатство и паметта на хората.
Опитвах се да убедя местните представители, че един документален филм не е просто разход. Че той може да остане за поколенията.
След това започвах да обикалям пеша.
От хотел на хотел. От фирма на фирма. От врата на врата.
Търсех спонсори. Представях идеята. Обяснявах какво искаме да заснемем и защо си заслужава да бъде направено.
Понякога успявах.
Понякога се прибирах без никакъв резултат.
Но никога не се отчайвах.
„Утре пък ще се получи“ — това си казвах и започвах отново.
Когато успеех да събера необходимите средства, следваше ново пътуване.
Тогава вече търсех хората, които ще бъдат истинските герои на филма. Възрастни хора, които помнят обичаите. Майстори, които пазят занаятите. Семейства, които носят истории. Хора, чиито знания заслужават да бъдат записани.
Едва след тази подготовка идваше снимачният екип.
Така се раждаха филмите ни.
С много разговори, доверие и километри, извървени пеша.
Смея да твърдя, че съм обходила Югозападна България от край до край, за да реализираме филми за различните населени места.
Един свободен лев в Банско
Има един спомен, който никога няма да забравя.
Бях тръгнала към Банско, за да търся финансиране за филма „Приказка за Банско“.
Имах само 25 лева.
Бях пресметнала внимателно парите за отиване и връщане, за вечерята на децата и за това, което трябваше да дам на дъщеря ми за училище.
Оставаше ми само един свободен лев.
Беше туристическият сезон. Банско беше оживено, а цените бяха високи.
Тръгнах по калдъръмените улички и започнах да обикалям хотелите. Търсех хора, които да подкрепят филма, и други, които да станат част от неговия разказ.
Вървях цял ден.
По едно време минах покрай скара. Пушеше, ухаеше на топла храна.
Бях гладна.
Спрях.
Но знаех, че нямам пари дори за едно кюфте.
Не можех да похарча парите, които бях отделила за пътя и за децата.
Разплаках се.
После продължих.
Не знам дали човек, който не е преживявал подобен момент, може напълно да разбере какво означава да носиш в себе си голяма мечта, а в джоба си да имаш само един свободен лев.
Днес, когато минавам през същото място в Банско, сърцето ми отново забива силно.
Спомням си онзи ден. Глада. Сълзите. И решението да продължа.
Не бих искала да забравя онази жена, която бях тогава.
Защото тя не се отказа.
Малкият спътник във Велинград
Помня и един студен ноемврийски ден във Велинград.
Бях пристигнала с автобус по работа.
Още от автогарата след мен тръгна едно кученце.
Беше много студено.
Влязох в хранителен магазин и му купих храна.
То остана с мен.
Вървеше след мен, докато обикалях града, сякаш ме пазеше.
Придружаваше ме до момента, в който отново се качих на автобуса за Благоевград.
Никога не го забравих.
Сред всички трудности, срещи и дълги пътувания този малък спътник остана един от най-топлите ми спомени.
Двете деца, които ме чакаха у дома
Откъде намирах сили?
От мечтата си, разбира се.
Но най-вече от двете прекрасни деца, които ме чакаха у дома.
Дори когато се връщах без резултат, знаех, че трябва да се прибера, да сготвя топла супа, да ги прегърна и да бъда тяхната майка.
Исках да виждат мама щастлива.
Исках да растат с обич, с надежда и с вярата, че трудностите не означават край.
Винаги съм носила всички отговорности едновременно.
Не съм можела да оставя майчинството настрани, докато преследвам мечтата си. Но не съм искала и да се откажа от работата, в която вярвах.
Имало е много умора, тревоги и лишения.
Имало е и щастие.
Щастието да се прибера, да прегърна децата си и да знам, че утре имам още един шанс.
Моето трето дете
Казвам го съвсем искрено:
За мен ВАМО е третото ми дете.
Създадох компанията през 2000 година.
Отглеждах я с труд, любов, постоянство и надежда.
Тя растеше заедно с децата ми.
С всеки нов филм, с всяко пътуване, с всяка среща, с всеки човек, който ни се доверяваше.
За мен бизнесът никога не е бил само договори, приходи и проекти.
Той беше и продължава да бъде начин да правя това, в което вярвам.
Да разказвам истории, които имат значение.
Да съхранявам паметта на хората и местата.
Да оставям нещо след себе си.
Защо продължаваме
Днес, 26 години след създаването на ВАМО, зад нас стоят повече от 130 филма и стотици часове заснет материал.
В този архив живеят гласове, лица, спомени, традиции и човешки съдби.
Някои от хората, които сме заснели, вече не са сред нас.
Но техните разкази са останали.
Това е най-голямата стойност на нашата работа.
Един филм може да съхрани гласа на човек, когото бъдещите поколения няма да могат да срещнат. Може да запази обичай, който постепенно изчезва. Може да покаже как са живели хората и какво са смятали за важно.
Днес чрез VAMO Digital Hub продължаваме тази работа с нови технологии, експерти и партньорства.
Но сърцевината на мисията ни остава същата.
Тя е в писмото, което написах през 2002 година.
В автобусите, с които пътувах.
В калдъръмените улички на Банско.
В малкото кученце от Велинград.
В топлата супа и детските прегръдки.
Във всички онези дни, когато се прибирах без резултат, но си казвах:
„Утре пък ще се получи.“
Историята зад мисията
Разказвам всичко това не за да търся съжаление или признание.
Разказвам го, защото зад всеки филм има и една невидима история — историята на усилията, благодарение на които той е станал възможен.
И защото вярвам, че младите хора трябва да знаят: не всяка мечта започва с пари, подкрепа и отворени врати.
Понякога започва с отказ.
С автобусен билет.
С един свободен лев.
Със сълзи, които избърсваш, преди да продължиш.
И с любовта на хората, които те чакат у дома.
Ако днес трябваше отново да избирам дали да тръгна по този път, бих избрала същата мечта.
Защото всичко, което сме съхранили, вече не принадлежи само на нас.
То принадлежи и на поколенията след нас.
Съхраняваме паметта. Разказваме стойностните истории. Свързваме поколенията.
Вярвам, че когато разказваме за доброто — ние го умножаваме.
Вижте мисията на ВАМО и каталога на филмите, чрез които тази работа продължава.
— Гергана Иванова, основател на ВАМО ЕООД
